Sancta Maria(Католическата катедрала в Чипровци)

На самата граница между България и Сърбия, под погледа на Трите чуки, извисяващи се в небето, се намира градчето Чипровци или Чипровец, както е било известно в миналото. Историята, свързана с него, за католиците в България е от първостепенно значение. Тя е в основата на всички миниатюрни общности сред тях, защото от там започва дирята на едно присъствие, което ще се разпространи както във времето, така и в пространството, преминаващо дори държавни граници, за да спаси себе си и носеното в сърцето и родовата памет. От там устремно тръгва католицизмът из българските земи през XVII век, като дълго е пребивавал затворен в малкото китно градче на рудари, занаятчии и търговци, наподобявайки едно типично западноевропейско общество с всичките му характеристики.
Най-добре познават историята на Чипровци потомците на избягалите след въстанието чипровчани и павликяни, които сега са в Банат (Румъния и Сърбия), тези банатски българи, които са се върнали отново в родината, както и тези, които са се пръснали по цял свят, но пазят корена си, защото от онези смутни години започва летоброенето на случващото се за тях. Днешните обитатели на Чипровци не са католици, но се стараят да поддържат връзки с всички банатски българи, както и с католиците от другите части на България, защото считат, че имат един корен, макар сега да са православни и за католицизма да знаят само от историята.
Ако още не сте били в Чипровци, идете и вижте сами мястото, откъде е започнало всичко, за да се стигне до днешното време с всички проблеми, постижения и неуспехи, които познаваме до болка. Там ще намерите винаги гостоприемни хора, готови да ви разведат навсякъде и да ви покажат всичко, както и много история в музея и на всяка крачка. Няма да се спираме подробно на историята на града и въстанието, защото считаме, че са познати, а и има достатъчно голямо количество литература по въпроса.

Ще поостанем малко само при руините на една католическа катедрала – първата ни катедрала, от която сега са останали само основите, а е била архиепископско седалище. Тя е била посветена на Успението на Дева Мария и на табелата до останките й ще видите дори латинското й име – "Sancta Maria". Защо съществува това разминаване в имената и дали днес е взета само част от цялостното й латинско наименование, не е ясно, но определено ще се сблъскате с това, ако посетите мястото и видите табелите, а после се зачетете из книгите. Легендите и документите (защото при католиците в България всичко е документирано почти от началото на съществуването им благодарение на релациите на епископите) разказват, че по молба на чипровското население в града пристигат францискани, начело с Петър Солинат през 1595 г. и в продължение на 93 години до въстанието те развиват такава главозамайваща дейност, че населяват българските земи с католици, потомци на покръстените павликяни, че дори и извън пределите успяват да ги разселят по стечение на обстоятелствата.
Католически храм има още от 1371 г., когато в града идва болярският род Пеячевич заедно с други болярски родове, а разцветът започва от Видинското царство на Роман. Обаче далеч по-късно всичко около храма на Света Богородица в Чипровци се завърта около копието на една чудотворна икона, което францисканските монаси донасят със себе си от манастира в Олово в Босна. Според едно предание оригинала на иконата бил дело на евангелист Лука, но изгорял по време на пожар в манастира на францисканите в Олово. Всъщност францискани там има от XIII в., а в цялата провинция Сребърна Босна са от XIIІ в.
Босненския град носи името си от рудите, добивани там, и вероятно връзките с рударите и далматинците водят и францисканите в Чипровци, които пък носят със себе си оцеляло копие на смятаната по-късно за изчезнала или изгоряла чудотворна икона. Има голяма прилика между историите на двете селища. Цветущо развито поради рудодобива, с францискански манастир и светилище на Дева Мария, в кошмара на войните срещу Турция Олово е разрушено до основи и оцелелите католиците се изселват през 1704 г. Днес градчето е изцяло мюсюлманско, а на мястото на изгорения манастирски комплекс през 30-те години на XX в. е изградена поклонническа църква, където по символичен начин отново живее духовната традиция на францисканското средище и Марийното светилище в Сребърна Босна.

Когато през 1595 г. идват осемте францискански монаси, те носят копие на икона на Дева Мария, което поставят в старата църква в Чипровци. Там остават двама от тях, а останалите се разселват из околните селища и започват усилена работа. Един ден, отивайки при иконата да благодарят за сполуката в делата, виждат, че тя е изчезнала и веднага обвиняват друговерците, че са я откраднали. В отчаяние отец Бернардин, който бил главен настоятел, излиза навън и се моли, а като вдига очи към планината вижда някаква светлина, която струи от едно място над града. Тръгнал към нея тичешком и намерил сред трънаците загубената икона. Взел я благоговейно и я върнал на олтара. През нощта обаче историята се повторила – иконата отново мигрирала и вече след третото й "бягство" най-после разбрали Божиите повели и решили да построят църква на новото място и да се преселят там. Молили се с горещи сърца и обещали на Богородица да й построят подобаващ храм, след което иконата вече не бягала от стария параклис, където останала до пренасянето й в новата църква. Чипровската чудотворна икона била занесена в Банат от оцелелите бежанци след въстанието, спасена заедно с църковната утвар.
За иконата има богата литература, главно оставена от францискани, а според свидетели ученият банатски българин францисканец Евсевий Ферменджин, родом от Винга, притежавал нейно копие, което смятали за единствено оцеляло. Изображение на иконата е публикувано през 1893 г. в "Гласник югославенских франеваца" от отец Йерко Владич. По-късно е поместена и в календара "Св.св. Кирил и Методий", а по инициатива на отец Анджело Джорджета преди няколко години иконата бе създадена отново по оставените описания в текстове и по старите публикувани изображения.

Православния храм от времето на католическия Данни за старата църква намираме в съчинението на архиепископ Петър Богдан Бакшев "Описание на царство България" от времето, когато посещава родното си място през 1640 г.: "изградена е във вид на пещ извита, дълга 25 стъпки и широка 7 стъпки, украсена цяла с разни образи и изображения на светци, има три олтара, най-големият на Богородица, един на Светият Кръст, а третият на Свети Георги мъченик". Отвън е имало още един олтар до стената, защото в празнични дни малкият храм не е побирал верните. Това е най-добре уредения храм, в сравнение с привременните и бедни църквици из наскоро покатоличените павликянски села. И не е случайно, когато след обиколките си из България Петър Богдан с гордост заявява, че "в църквата се свещенодействува както сред Италия". Всичко е по каноните на Римската църква – и Светото причастие е в дарохранителница и болните могат да бъдат причестени както денем, така и нощем. Има още един олтар за мъртвите и стол за епископа, а "хорът е снабден с хорови книги за пеене". Нямали камбани, защото турците забранявали, а удряли по една дъска и така викали хората за литургията. Църквата била толкова стара по времето на Петър Богдан и строена преди построяването на манастира, че дори той не знаел дали е осветена или не, защото не е имало документи и по тази причина не чествали деня на освещаването й. Знаели само, че олтарите са осветени и то защото това било станало наскоро. Никой не знаел кога е построена, а рушащия се покрив само будел желание да се построи на нейно място нова църква. Влагата, ширеща се навсякъде, кара монасите да направят дървен под, под който погребвали духовните лица и другите, които имали гробници. Нямала баптистерий, а само купел в единия ъгъл на църквата.
До църквата имало гробище, където били погребвани верните и монасите от манастира. След археологическите разкопки в комплекса са намерени 161 гроба и части от облекла, везани със сърма, накити, пръстени с камъни или монограми. Костите са прибрани в чували на тавана на Историческия музей в града, чакайки отново някой да се погрижи за тях и да бъдат положени в земята с любов и почит.
През 1672 г. върху основите на стария храм е построен нов, който обаче просъществува само до 1688 г., когато е бил опожарен и изравнен със земята. Така приключва времето на католицизма в Чипровци.
Добре е да се върнем към началото, за да осмислим по-добре настоящето. Какво е имало, откъде тръгва, какво е загубено – все въпроси, на които не е лесно да се даде кратък отговор и да се обгледат бегло процесите, но за всеки един от нас присъствието на останките от католическата катедрала в Чипровци е знак, който трябва да съхраняваме и почитаме. Образите съществуват в книгите, в паметта, в легендите, но когато човек се докосне до камъка и стъпи на земята, на която преди повече от 300 години са коленичели в молитва чипровчаните католици преди да запалят въстанието и да изгорят в него, а оцелелите да дадат началото на една нова издънка на българската католическа общност, ще се замисли и ще погледне по друг начин на днешния ден и на своето място в него. Силната вяра в Бога, отговорността, готовността за саможертва, европейското самочувствие и желанието за свобода и човешки права – всичко това, а и още толкова други неща, които не изредихме, са съществували в неразкъсваемия сплит на единството, повело хората на смърт. А за потомците остава никак нелесната мисия да пазят вярата и да помнят миналото.

Построена е през 1371 г. Много пъти е ремонтирана и достроявана, така че е изменяла облика си. Документално е потвърдено, че в края на XV в. саксонските рудари от Чипровци получават разрешение от Високата порта да ремонтират бутнатия от вятъра портик /навес/ от западната страна на църквата.
През 1640 г. Петър Богдан съобщава, че църквата е "извита като пещ" с размери 25 стъпки дълга и 7 широка. Около църквата е гробището, заградено със зидове от четирите страни с 4 врати. В един от тия зидове е вградена плоча с барелеф на римската богиня Диана. Западната врата води към манастира, в който се помещават около 30 души /15 свещеници, послушници и др./. Този манастир е построен 1604 г. от епископ Петър Солинат. Преди това е имало енорийска къща, но тя е била далече от църквата. Обща стена съединява манастира с жилището на архиепископа. Има и къща за гости /най-често турци/ и друга страда за училище построена през 1635 г.
Църквата е имала 5 олтара /4 вътре и един отвън/. След ремонта от 1646 г. е била премахната една стена и е направен свод над предната част "само над коро". Подът от дървени трупчета е сменен с каменни плочи. Новият свод изглежда е бил покрит с керемиди, защото след падането му архиепископът пише, че са извадили керемидите от развалината /Релация от 15.11.1667 г./ След новото построяване през 1672 г. църквата вече е с три олтара вътре и един отвън. Три врати /западна централна, северна и южна/ и 8 прозорци. Шест от прозорците са високо – един от изток, един от запад /голям и кръгъл/, два от север и два от юг. Два от прозорците са ниско долу от двете страни на главния олтар. Църквата е наполовина засводена с долепена към нея сакристия. На най-високата част отпред има кръст от бял камък.
Археологът Иван Сотиров /Чипровска златарска школа С. 1984 стр. 20/ смята, че дарохранителниците съхранявани във врачанските църкви, са макети на чипровската католическа църква.